Един разказ за бягането и решението да застанеш на старта с идеята да изминеш 100 км в обиколката на Витоша.
12:36:10
Дванайсет часа, тридесет и шест минути и десет секунди отмери хронометърът в мига, в който пресякох финала на Витоша 100, хваната за ръка с още четирима “луди”.
Така обикновено наричат хората, които се впускат в обиколката на Витоша. Те застават на старта в полунощ с една обща цел – да прекрачат финалната права. Защо го правят? Някои се състезават с времето, други със себе си. Трети защитават кауза, четвърти, собственото си его. Често казват по техен адрес, че бягат от себе си и от проблемите. Аз обаче смятам, че всъщност бягаме към себе си. Към вътрешния мир и глас, който често пренебрегваме.
Три години ми отне да застана на старта. Три години, които бяха посветени на нашето момче и през които границите на собствената ми личност се размиваха, поставяйки неговите нужди, пред своите. Благодарение на него обаче, открих бягането. От спорт, към който изпитвах откровено безразличие, се превърна в пристан на нови мечти и цели. Мечти, които дефинират моето днешно аз. Защото тичайки откривам себе си. Защото целите и тяхното следване ми връщат чувството за контрол върху живота ми. А “успехът” е бинарен, без условности, защото неизвестните са две – за колко време (х) можеш да изминеш дадено разстояние (у). Далеч по-праволинейно от родителството, нали? Правя ли детето си щастливо? Осигурявам ли му това, от което има нужда? Ще стане ли добър човек? Изпълнен си със съмнения, докато не си припомниш, че децата са огледало на заобикалящия ги свят и ако ти самият не си щастлив, едва ли и те ще са.
Майчинството носи със себе си много страхове, но и сила. Сила, да не се отказваш, сила да следваш пътя си. Както и вяра в собственото ти тяло и възможности. Когато се подготвях да стана майка, срещнах твърдение, че раждането се равнява на един 80 километров планински маратон. Какво са още 20 километра в подобна перспектива? Не ме бе страх и от безсъние – след усилените тренировки по нощно будуване, водени от Топалов младши, дванайсет часа сама със себе си спокойно могат да минат за СПА.
Всъщност тръгнах по пътеката с ясната представа, че най-голямата ми опора в живота няма да е до мен. Люси вече бе оставил обиколката зад гърба си. И макар да исках да преминем през това заедно, решението му бе категорично. Това е напомняне, че макар в съюз, двама души вървят своя собствен път. Търсейки себе си, често той криволичи, но докато се водим по вътрешния ни компас, ще откриваме правилната посока.
Нищо не може да замени липсата на моите момчета на финала, но се прибрах удовлетворена. На сутринта бях в прегръдките на двете най-скъпи ръчички на този свят, а очите му светеха с плам, докато му разказвах защо съм била далеч. Матео прибави още един медал в колекцията си и побърза да ми “сложи йод” на раните. Това е моментът, в който се чувствам “успяла”. Защото дългите бягания изпитват волята ни, тренират психиката ни, помагат ни да открием какво истински ни мотивира да продължаваме напред. В процеса на подготовка се учим как да подходим към предизвикателството и поемаме ангажимет, който спазваме без значение дали ни се спи рано сутрин или времето навън е мрачно. Учат ни и да се отказваме, тогава, когато е нужно. Не от поставената цел, а от всичко онова, което ни пречи да я постигнем – токсични отношения, вредни навици и разпиляно време и енергия в чужди мечти и цели. На това искам да науча себе си, за да съм примерa, който искам синът ми да вижда.
Стана дълго, знам. Понякога се чудя, защо не мога да ви разкажа просто за състезанието. За сутрините, в които бягам, преди вкъщи да са се събудили. За хората, които срещам по трасето и които правят самото преживяване вълнуващо и незабравимо. Може би защото “състезанието” започва не с нареждането на старта, а в момента, в който дадеш обещание пред себе си да участваш.
С обич,
Алекс
P.S. “Лудите, лудите те да са живи!” Особено тези четиримата, с които пресичаме финала заедно.
P.S.2 Да са живи и здрави и Хармоника. Пунктът им на 90 км дава нов живот.
Още за опита ми в бягането може да прочетете в Бягането и икигай в търсене на щастие.
Снимките в разказа са дело на Антон Асенов и Стефан Стефанов.
