Една година. Толкова отмина от момента, в който морето се откри пред нас след 650 километра по билото на Стара планина. Каква година само. Отпразнувахме годишнина от сватбата ни, завършихме заветния ремонт след цели 6 години, пуснах блога, и някак между другото, бяхме дарени със син.
Когато с Люси решихме да тръгнем по Ком – Емине за меден месец, всеки от нас имаше собствени доводи. За мен движеща сила бе вътрешната ми борба с нестихващия ентусиазъм, който често ме кара да започвам неща, които не завършвам. Казвайки “Да” на човека до мен, два дни преди заветното пътуване, знаех че се впускам в приключение за цял живот.
Както в планината, така и във връзките, има препятствия, които трябва да преодолеем. След блясъка на сватбения ден, видяхме себе си в друга светлина – прашни обувки, пришки по краката, потни тела и уморени лица. Няма да излъжа, че осъзнах в какво се забъркваме едва след 15 минути с 15 -килограмовата раница, запушен нос и ангина.
В планината няма значение как изглеждаш, колко пари изкарваш или с какво си облечен. Единственото, което е от значение за другите е твоята лоялност, доверие един към друг, умението да се подкрепяте взаимно и вдъхвате кураж. Докато на мен ми растат криле, когато преполовим разстоянието за деня и мога да сравня остатъка с няколко гребни и тепета, ентусиазма на Люси стихва, но преди това ми помага да премина през първите най-трудни крачки сутрин. Ако мен ме бе страх една идея по-малко от змии и водя по пътеката след среща с такава, то Люси ме пазеше когато наоколо имаше диви прасета. Заедно решавахме дали да продължим, до къде да стигнем, дали да вървим в дъжда ли да нощуваме под открито небе. Често спорихме, мълчахме, но не спряхме да вървим в една посока. Тази към сбъдването на една мечта.
Пътят ни срещна с много хора, които оставиха отпечатък върху двама ни. Хижарят Иво се опита да ни омае с гостоприемството си в хижа Чавдар, която е изкарана от приказките, със своите червени прозорци и каменен зид сред прегръдката на гората. Там срещнахме и Боб, американец живеещ от дълги години в България, който бе посветил преминаването по трасето на благотворителна цел. Малко след това, получихме топла майчина прегръдка от Мама Данче, която се грижи за хижа Кашана и ни заръча да стигнем до морето и заради нея. През следващите няколко часа думите й ми действаха като спасителен пояс да не се откажа по време на стръмното изкачване към билото, което даде старт на няколко дни озвучени от тътените на гръмотевична буря и градушка.
Тогава се срещнахме с Васко, 70 годишен младеж, който броди из Балкана с чифт маратонки и къси панталони. От хижа Ехо до връх Ботев му оставяхме знаци по пътя, а вечер, когато ни застигаше на хижата, слушахме в захлас разказите му за странстванията му по света и у нас. В хижа Мазалат, наблюдавахме изящни кошути през бинокъла на хижаря, който прави най-вкусните мекици, които някога сме опитвали. Част от сърцето ми остана в Ски база Грамадлива. Бяхме посрещнати със студен сок от бъз, салата от градината на Бай Марин в компанията на самотния петел Перушан. В тялото на бившия баскетболист се крие сърце за двама. Учеше ни как да се ориентираме по звездите и пазим от мечки, разказваше с любов за семейството си, няколкото коня, историята на хижата, детските лагери и знаменити планинари от неговия край. Изпрати ни с пожелание да се върнем, но с няколко Ком-Еминейчета тичащи покрай нас.
В бистро Яна, което само по себе си представлява капсула на времето, под звуците на класическа музика, една магнетична дама ни заръча “Даже да не се харесвате, трябва да се обичате”. А когато завършихме прехода и хвърлихме заветните камъчета, които носихме със себе си от връх Ком, се запознахме с една прекрасна двойка, които мога да нарека свои приятели. Деси и Пламен ни закараха до Иракли. Отиваха към Емине с надеждата някой ден да завършат прехода. Година по-късно успяха да сбъднат и своята мечта.
Срещите продължиха и след прехода, запознахме се с Живко, автор на пътеводителя, който ползвах като библия, прочитайки всеки ред. Той работи активно за популяризирането на Ком – Емине и облагородяване на ключови точки по трасето. Покани ни за говорители в годишната среща, от която самите ние сме черпили вдъхновение. Може да видите кадри от срещата в YouTube. Видимо притеснена и бременна в третия месеца, бе трудно да запазя спокойствие пред зала пълна с толкова много хора. Подготвях презентацията няколко седмици и до ден днешен се радвам, че взехме участие въпреки страха ми от сцена. Едва няколко седмици по-рано, съдбата ни срещна на летището в Милано с лъчезарната Антония Григорова, най-бързата жена изминала маршрута за 5 дни и 23 часа. Не съм от хората, които си създава кумири, но нейната воля, решителност и отдаденост като спортист и майка са чиста доза вдъхновение.
Вярвам, че всяка една случайна среща дава посока на нашия житейски път. Казват, че Ком-Емине е път на дружбата. Разбрах, че най-добрият ми приятел е и мой съпруг. Пътят ни по Ком – Емине приключи, но животът ни пое към много красива и вълнуваща посока. Един ден ще се върнем отново, в компанията на нашите деца. Защото планината калява волята, изгражда характер и уважение към природата. Учи те да подкрепяш другия в трудности и да оценяваш онези малки неща, които те правят щастлив.
P.S. Дните отминаха, а с тях и доброто ми намерение да разкажа всеки ден в пътепис. В случай, че искате да прочетете повече за нас и решението ни да прекараме медения ни месец по Ком – Емине, споделям интервю с чаровната Олга Даскалова за Traffic News и видео с някои от спиращите дъха гледки.
