• facebook
  • instagram
  • pinterest
  • mail

Количка

Апартамент 10

рецепти за щастие

  • Начало
  • Рецепти
    • Закуски
    • Предястия
    • Основни ястия
    • Десерти
    • Тестени
    • Салати
    • Сосове
  • Разкази
  • За мен
  • Продукти за малки откриватели
  • Начало
  • Рецепти
    • Закуски
    • Предястия
    • Основни ястия
    • Десерти
    • Тестени
    • Салати
    • Сосове
  • Разкази
  • За мен
  • Продукти за малки откриватели
  • Десерти

    Чийзкейк с черешов крамбъл и солен карамел

    Виж повече
  • Десерти

    Щрудел кексчета с дъх на Коледа

    Виж повече
  • Десерти

    Чийзкейк с тиква и карамелен сос

    Виж повече
  • Десерти

    Веган „Сникърс“ със солен карамел от фурми

    Виж повече
  • Десерти

    Канелени бисквити с ръж и дантела

    Виж повече

за мен

Последвай ме @Instagram

Виж любимите ми рецепти

Десерти

  • чийзкейк с черешов крамбъл

    Чийзкейк с черешов крамбъл и солен карамел

  • Коледни щтрудел кексчета

    Щрудел кексчета с дъх на Коледа

  • веган сникърс

    Веган „Сникърс“ със солен карамел от фурми

Виж още Десерти...

Основни ястия

  • кюфтета с булгур

    Кюфтета с булгур, тиквички и семена

  • крем супа леща

    Нежна крем супа с леща и кокосово мляко

  • дърпано свинско

    Перфектно дърпано свинско – крехко и на конци

Виж още Основни ястия...

Закуски

  • овесена каша с чия и банан

    Овесена каша с чиа, банан и канела

  • Домашна гранола – здравословна закуска за недоспали родители

„– Мамо, не ми се тренира. Искам да се откажа.” За последните три години чух това изречение десетки пъти. В колата на път за залата. Сутрин, докато подготвям чантата с екипа. Понякога със сълзи, понякога само с поглед, забит в обувките. И всеки път в мен започваше същият спор.„Пусни го. Дете е. Твоя ли е тази мечта или негова?” Другият отговаряше с въпрос: „А ако се научи, че когато стане трудно, просто си тръгваш?” Познавам това „не мога повече” до болка. Казвала съм го на глас на 40-ия километър, вир вода в дъжда, с крака, които се движат против здравия разум. И знам какво се случва, ако изчакаш следващия километър. Гледката оттам е различна. Затова отговорът ми към него винаги е един и същ: – Добре. Можеш да се откажеш. Но не днес. Не в ден, в който не ти се тренира. Ще се откажеш в ден, в който се чувстваш добре. И ако тогава още искаш – ще поговорим. Тези думи не са мои. Майката на олимпийската шампионка Настя Люкин ги е казвала на разплаканата си дъщеря, връщайки я в залата ден след ден, докато дойде по-добър ден. Защото решенията, взети в лош ден, са на базата на емоции. Те са бягство от дискомфорта. Тео не е дете, което обича светлината на прожекторите. Той е детето, което се скрива зад мен. Нито едно тържество в градината не мина без сълзи. Затова не го водя на гимнастика, за да стане шампион. Водя го, за да се среща със страховете си стъпка по стъпка. Да разбере, че е нормално да сгрешиш. Нормално е да те е страх. Нормално е да не си пръв. Не е нормално да се откажеш само защото е трудно. Този вторник той участва в първото си държавно състезание. Съчетания, които учи едва от шест месеца. Гледах го отстрани и не виждах страх. Виждах дете, което е там цялото – мобилизирано, дава всичко от себе си, а между съчетанията гледа другите деца с широко отворени очи. Не за да се сравнява. За да учи. Не знам дали един ден няма да избере друг път. Има това право. Но ще го избере със спокойно сърце, в ден, в който се чувства добре. А аз ще запомня този – деня, в който страхът остана на трибуните. Признателна съм на треньорката му Светла Гьочева и семейството й, които се отнасят с Матео като със собствено дете и му помагат да повярва в себе си.
aleksadriann
aleksadriann
•
Follow
„– Мамо, не ми се тренира. Искам да се откажа.” За последните три години чух това изречение десетки пъти. В колата на път за залата. Сутрин, докато подготвям чантата с екипа. Понякога със сълзи, понякога само с поглед, забит в обувките. И всеки път в мен започваше същият спор.„Пусни го. Дете е. Твоя ли е тази мечта или негова?” Другият отговаряше с въпрос: „А ако се научи, че когато стане трудно, просто си тръгваш?” Познавам това „не мога повече” до болка. Казвала съм го на глас на 40-ия километър, вир вода в дъжда, с крака, които се движат против здравия разум. И знам какво се случва, ако изчакаш следващия километър. Гледката оттам е различна. Затова отговорът ми към него винаги е един и същ: – Добре. Можеш да се откажеш. Но не днес. Не в ден, в който не ти се тренира. Ще се откажеш в ден, в който се чувстваш добре. И ако тогава още искаш – ще поговорим. Тези думи не са мои. Майката на олимпийската шампионка Настя Люкин ги е казвала на разплаканата си дъщеря, връщайки я в залата ден след ден, докато дойде по-добър ден. Защото решенията, взети в лош ден, са на базата на емоции. Те са бягство от дискомфорта. Тео не е дете, което обича светлината на прожекторите. Той е детето, което се скрива зад мен. Нито едно тържество в градината не мина без сълзи. Затова не го водя на гимнастика, за да стане шампион. Водя го, за да се среща със страховете си стъпка по стъпка. Да разбере, че е нормално да сгрешиш. Нормално е да те е страх. Нормално е да не си пръв. Не е нормално да се откажеш само защото е трудно. Този вторник той участва в първото си държавно състезание. Съчетания, които учи едва от шест месеца. Гледах го отстрани и не виждах страх. Виждах дете, което е там цялото – мобилизирано, дава всичко от себе си, а между съчетанията гледа другите деца с широко отворени очи. Не за да се сравнява. За да учи. Не знам дали един ден няма да избере друг път. Има това право. Но ще го избере със спокойно сърце, в ден, в който се чувства добре. А аз ще запомня този – деня, в който страхът остана на трибуните. Признателна съм на треньорката му Светла Гьочева и семейството й, които се отнасят с Матео като със собствено дете и му помагат да повярва в себе си.
един ден ago
View on Instagram |
1/6
Последните месеци, дори година, за мен изминаха под знака на промяна. В гасене на пожарите на деня. В поглед, устремен отвъд утрешния ден. В работа да приемам несъвършенствата. В уроци по поставяне на граници. В разпознаване на това какво е достатъчно, въпреки желанието ми да променя всичко онова, което е в разрез с вътрешната ми представа за света. Промяната изиска да оставя на заден план тази общност. Не да я забравя, а да й дам пространство, което да запълня, когато имам отново какво да споделя. А за да има какво да дадеш, първо трябва да напълниш собствения си резервоар с грижа. Днес съм отдадена на няколко каузи и всяка една от тях ми дава надежда, че има смисъл. Кадрите са от последното ни участие с @trakya.pack в @fachpack. Мисълта да говоря пред камера и пред хора винаги ме е ужасявала, но когато искаш да промениш света около теб, е редно да започнеш първо със себе си.
aleksadriann
aleksadriann
•
Follow
Последните месеци, дори година, за мен изминаха под знака на промяна. В гасене на пожарите на деня. В поглед, устремен отвъд утрешния ден. В работа да приемам несъвършенствата. В уроци по поставяне на граници. В разпознаване на това какво е достатъчно, въпреки желанието ми да променя всичко онова, което е в разрез с вътрешната ми представа за света. Промяната изиска да оставя на заден план тази общност. Не да я забравя, а да й дам пространство, което да запълня, когато имам отново какво да споделя. А за да има какво да дадеш, първо трябва да напълниш собствения си резервоар с грижа. Днес съм отдадена на няколко каузи и всяка една от тях ми дава надежда, че има смисъл. Кадрите са от последното ни участие с @trakya.pack в @fachpack. Мисълта да говоря пред камера и пред хора винаги ме е ужасявала, но когато искаш да промениш света около теб, е редно да започнеш първо със себе си.
6 месеца ago
View on Instagram |
2/6
33. Толкова години ми отне да разбера, че всъщност не търся щастие в този живот, нито любов към себе си. Това, което преследвам, е мир. Приемане на това, което съм, и на решенията, които взимам. Шегувам се, че в мен живеят поне две личности, които водят ожесточени спорове всеки ден. Ако някой ме попита защо тичам – отговорът често е: за да заглуша вътрешния диалог в главата си. Това е и причината да уча. Всеки ден. Помага ми да взимам решения и да съм в мир с тях. Сега е модерно да заявяваме, че обичаме себе си. Да се харесваме такива, каквито сме. За мен това би било лицемерие към самата мен. А ако сте тук от известно време, сигурно вече знаете, че съм болезнено откровен човек. Съвсем искрено се поглеждам в огледалото, а отражението му показва фините линии по лицето ми, уморените очи, връз големичкия нос или отпуснатата кожа след раждането. Не мисля, че някога ще ги заобичам. Но се научих на едно – да приемам нещата, които не мога или не искам да променя. А когато реша да променя нещо – го правя докрай. Без значение с колко вятърни мелници ще трябва да се преборя по пътя. И тук не говоря за външния вид, а за всичко отвъд него. Това просто правило ми носи спокойствие късно вечер. Помага ми да приемам грешките си, да ги поправям и да не живея постоянно в мислите „какъв ли щеше да бъде животът ми, ако…“. Избирам да вярвам, че правя най-доброто, на което съм способна в дадения момент. Отстрани може да изглежда като болезнен перфекционизъм, но за мен това е просто е път към вътрешен покой. Отвъд бръчките се научих да забелязвам устрема в погледа си. Силата да не се отказвам – захранвана не от страха от провал, а от любовта, с която върша всичко, с което се захвана. Не искам да живея живот по задължение, а такъв, изпълнен с плам и смисъл – живот, който оставя следа. Не за всички, а за малцината, които са до мен. Имам своя собствен розов балон, в който не допускам фалш и душевна празнота. Разбрах, че в живота ми няма място за токсична позитивност. Защото понякога най-голямата форма на любов към себе си е просто да си в покой. Покой, който идва едва когато сме честни със себе си – в изборите, в грешките, в тишината след всеки ден.
33. Толкова години ми отне да разбера, че всъщност не търся щастие в този живот, нито любов към себе си. Това, което преследвам, е мир. Приемане на това, което съм, и на решенията, които взимам. Шегувам се, че в мен живеят поне две личности, които водят ожесточени спорове всеки ден. Ако някой ме попита защо тичам – отговорът често е: за да заглуша вътрешния диалог в главата си. Това е и причината да уча. Всеки ден. Помага ми да взимам решения и да съм в мир с тях. Сега е модерно да заявяваме, че обичаме себе си. Да се харесваме такива, каквито сме. За мен това би било лицемерие към самата мен. А ако сте тук от известно време, сигурно вече знаете, че съм болезнено откровен човек. Съвсем искрено се поглеждам в огледалото, а отражението му показва фините линии по лицето ми, уморените очи, връз големичкия нос или отпуснатата кожа след раждането. Не мисля, че някога ще ги заобичам. Но се научих на едно – да приемам нещата, които не мога или не искам да променя. А когато реша да променя нещо – го правя докрай. Без значение с колко вятърни мелници ще трябва да се преборя по пътя. И тук не говоря за външния вид, а за всичко отвъд него. Това просто правило ми носи спокойствие късно вечер. Помага ми да приемам грешките си, да ги поправям и да не живея постоянно в мислите „какъв ли щеше да бъде животът ми, ако…“. Избирам да вярвам, че правя най-доброто, на което съм способна в дадения момент. Отстрани може да изглежда като болезнен перфекционизъм, но за мен това е просто е път към вътрешен покой. Отвъд бръчките се научих да забелязвам устрема в погледа си. Силата да не се отказвам – захранвана не от страха от провал, а от любовта, с която върша всичко, с което се захвана. Не искам да живея живот по задължение, а такъв, изпълнен с плам и смисъл – живот, който оставя следа. Не за всички, а за малцината, които са до мен. Имам своя собствен розов балон, в който не допускам фалш и душевна празнота. Разбрах, че в живота ми няма място за токсична позитивност. Защото понякога най-голямата форма на любов към себе си е просто да си в покой. Покой, който идва едва когато сме честни със себе си – в изборите, в грешките, в тишината след всеки ден.
aleksadriann
aleksadriann
•
Follow
33. Толкова години ми отне да разбера, че всъщност не търся щастие в този живот, нито любов към себе си. Това, което преследвам, е мир. Приемане на това, което съм, и на решенията, които взимам. Шегувам се, че в мен живеят поне две личности, които водят ожесточени спорове всеки ден. Ако някой ме попита защо тичам – отговорът често е: за да заглуша вътрешния диалог в главата си. Това е и причината да уча. Всеки ден. Помага ми да взимам решения и да съм в мир с тях. Сега е модерно да заявяваме, че обичаме себе си. Да се харесваме такива, каквито сме. За мен това би било лицемерие към самата мен. А ако сте тук от известно време, сигурно вече знаете, че съм болезнено откровен човек. Съвсем искрено се поглеждам в огледалото, а отражението му показва фините линии по лицето ми, уморените очи, връз големичкия нос или отпуснатата кожа след раждането. Не мисля, че някога ще ги заобичам. Но се научих на едно – да приемам нещата, които не мога или не искам да променя. А когато реша да променя нещо – го правя докрай. Без значение с колко вятърни мелници ще трябва да се преборя по пътя. И тук не говоря за външния вид, а за всичко отвъд него. Това просто правило ми носи спокойствие късно вечер. Помага ми да приемам грешките си, да ги поправям и да не живея постоянно в мислите „какъв ли щеше да бъде животът ми, ако…“. Избирам да вярвам, че правя най-доброто, на което съм способна в дадения момент. Отстрани може да изглежда като болезнен перфекционизъм, но за мен това е просто е път към вътрешен покой. Отвъд бръчките се научих да забелязвам устрема в погледа си. Силата да не се отказвам – захранвана не от страха от провал, а от любовта, с която върша всичко, с което се захвана. Не искам да живея живот по задължение, а такъв, изпълнен с плам и смисъл – живот, който оставя следа. Не за всички, а за малцината, които са до мен. Имам своя собствен розов балон, в който не допускам фалш и душевна празнота. Разбрах, че в живота ми няма място за токсична позитивност. Защото понякога най-голямата форма на любов към себе си е просто да си в покой. Покой, който идва едва когато сме честни със себе си – в изборите, в грешките, в тишината след всеки ден.
1 година ago
View on Instagram |
3/6
Соленият кекс на баба 📝 Рядко споделям рецепти в фийда, защото фотоапаратът е скрит дълбоко в шкафа, а времето за дълги описания просто липсва. Но след като получих толкова много съобщения за рецептата, след като споделих снимка на соления кекс на баба в стори, реших да оставя тази бърза снимка тук. Така ще можем да се връщаме към нея, когато имаме нужда от бърза, лесна и засищаща закуска. Този солен кекс е перфектната основа, върху която можете да експериментирате. Играйте с различни видове брашно, добавяйте зеленчуци като сушени домати и маслини, пробвайте различни сирена, колбаси, семена или подправки. Рецептата идва от червения тефтер на баба Люба – аз само конвертирах пропорциите в грамажи и настроих печенето, отвъд спецификите на любимия й Раховец. Момчетата го обичат в най-простия му вид. #рецептизащастие #апартамент10
Соленият кекс на баба 📝 Рядко споделям рецепти в фийда, защото фотоапаратът е скрит дълбоко в шкафа, а времето за дълги описания просто липсва. Но след като получих толкова много съобщения за рецептата, след като споделих снимка на соления кекс на баба в стори, реших да оставя тази бърза снимка тук. Така ще можем да се връщаме към нея, когато имаме нужда от бърза, лесна и засищаща закуска. Този солен кекс е перфектната основа, върху която можете да експериментирате. Играйте с различни видове брашно, добавяйте зеленчуци като сушени домати и маслини, пробвайте различни сирена, колбаси, семена или подправки. Рецептата идва от червения тефтер на баба Люба – аз само конвертирах пропорциите в грамажи и настроих печенето, отвъд спецификите на любимия й Раховец. Момчетата го обичат в най-простия му вид. #рецептизащастие #апартамент10
Соленият кекс на баба 📝 Рядко споделям рецепти в фийда, защото фотоапаратът е скрит дълбоко в шкафа, а времето за дълги описания просто липсва. Но след като получих толкова много съобщения за рецептата, след като споделих снимка на соления кекс на баба в стори, реших да оставя тази бърза снимка тук. Така ще можем да се връщаме към нея, когато имаме нужда от бърза, лесна и засищаща закуска. Този солен кекс е перфектната основа, върху която можете да експериментирате. Играйте с различни видове брашно, добавяйте зеленчуци като сушени домати и маслини, пробвайте различни сирена, колбаси, семена или подправки. Рецептата идва от червения тефтер на баба Люба – аз само конвертирах пропорциите в грамажи и настроих печенето, отвъд спецификите на любимия й Раховец. Момчетата го обичат в най-простия му вид. #рецептизащастие #апартамент10
Соленият кекс на баба 📝 Рядко споделям рецепти в фийда, защото фотоапаратът е скрит дълбоко в шкафа, а времето за дълги описания просто липсва. Но след като получих толкова много съобщения за рецептата, след като споделих снимка на соления кекс на баба в стори, реших да оставя тази бърза снимка тук. Така ще можем да се връщаме към нея, когато имаме нужда от бърза, лесна и засищаща закуска. Този солен кекс е перфектната основа, върху която можете да експериментирате. Играйте с различни видове брашно, добавяйте зеленчуци като сушени домати и маслини, пробвайте различни сирена, колбаси, семена или подправки. Рецептата идва от червения тефтер на баба Люба – аз само конвертирах пропорциите в грамажи и настроих печенето, отвъд спецификите на любимия й Раховец. Момчетата го обичат в най-простия му вид. #рецептизащастие #апартамент10
aleksadriann
aleksadriann
•
Follow
Соленият кекс на баба 📝 Рядко споделям рецепти в фийда, защото фотоапаратът е скрит дълбоко в шкафа, а времето за дълги описания просто липсва. Но след като получих толкова много съобщения за рецептата, след като споделих снимка на соления кекс на баба в стори, реших да оставя тази бърза снимка тук. Така ще можем да се връщаме към нея, когато имаме нужда от бърза, лесна и засищаща закуска. Този солен кекс е перфектната основа, върху която можете да експериментирате. Играйте с различни видове брашно, добавяйте зеленчуци като сушени домати и маслини, пробвайте различни сирена, колбаси, семена или подправки. Рецептата идва от червения тефтер на баба Люба – аз само конвертирах пропорциите в грамажи и настроих печенето, отвъд спецификите на любимия й Раховец. Момчетата го обичат в най-простия му вид. #рецептизащастие #апартамент10
1 година ago
View on Instagram |
4/6
Татко, Ти беше моят учител, моето вдъхновение, моят компас. Човекът, който ме научи да виждам света не такъв, какъвто е, а такъв, какъвто може да бъде. Като дете ми разказваше истории – за звезди, които крият тайни, за дървета, които шепнат на вятъра, и за хора, които, ако слушат внимателно, могат да чуят отговорите на най-важните си въпроси. Ти ме научи да питам, да търся истината и да не се страхувам от непознатото. С теб всичко беше приключение. Помниш ли първите ни приключения в планината? Уж беше просто разходка, но ти я превръщаше в урок. Урок по обич към природата – към дъха на боровете, към вкуса на малините, към необятните хребети. Тези моменти бяха нашето време далеч от всичко останало. А после вкъщи… О, вкъщи беше магия. Лаборатория, работилница, място, където идеите оживяваха. Ти никога не спираше да създаваш, никога не спираше да мечтаеш. Беше човек, който се впускаше в непознатото през глава и доказваше, че няма невъзможни неща, ако вложиш сърцето си в тях. Научи ме да работя – не само с ръцете си, но и с ума и сърцето си. Помня и игрите ти – как на 64 години се държеше като дете. Ти беше едновременно Дядо Яг и диплодок. Смехът ти озаряваше стаята, а очите ти блестяха със същата енергия, която виждах в тях, когато бях малка. Но ти ми даде нещо още по-важно – любов. Не просто любов, а онази, безусловната, която само един баща може да даде на дъщеря си. Тази любов ме научи да обичам себе си, да вярвам в силата си, да следвам мечтите си. За тези 32 години се сбогувах с теб три пъти. Всеки път беше болезнено, но с надежда, че пак ще те видя. Този път беше различно. Този път не можах да ти кажа колко много те обичам и че не съм готова да те пусна. Ти ни беше отнет без време, от някой, който бързаше на пътя, без да осъзнае какво отнема от света. Ти вярваше в чудеса, а аз вярвах в теб. И знаеш ли? Ще продължа да вярвам – в теб, в уроците ти, в спомените, които ще нося завинаги в себе си. Може да не си тук, но ти винаги ще бъдеш с мен – в смеха ми, в мечтите ми, в начина, по който гледам света. Почивай в мир, татко. Обичам те. Винаги ще те обичам.
aleksadriann
aleksadriann
•
Follow
Татко, Ти беше моят учител, моето вдъхновение, моят компас. Човекът, който ме научи да виждам света не такъв, какъвто е, а такъв, какъвто може да бъде. Като дете ми разказваше истории – за звезди, които крият тайни, за дървета, които шепнат на вятъра, и за хора, които, ако слушат внимателно, могат да чуят отговорите на най-важните си въпроси. Ти ме научи да питам, да търся истината и да не се страхувам от непознатото. С теб всичко беше приключение. Помниш ли първите ни приключения в планината? Уж беше просто разходка, но ти я превръщаше в урок. Урок по обич към природата – към дъха на боровете, към вкуса на малините, към необятните хребети. Тези моменти бяха нашето време далеч от всичко останало. А после вкъщи… О, вкъщи беше магия. Лаборатория, работилница, място, където идеите оживяваха. Ти никога не спираше да създаваш, никога не спираше да мечтаеш. Беше човек, който се впускаше в непознатото през глава и доказваше, че няма невъзможни неща, ако вложиш сърцето си в тях. Научи ме да работя – не само с ръцете си, но и с ума и сърцето си. Помня и игрите ти – как на 64 години се държеше като дете. Ти беше едновременно Дядо Яг и диплодок. Смехът ти озаряваше стаята, а очите ти блестяха със същата енергия, която виждах в тях, когато бях малка. Но ти ми даде нещо още по-важно – любов. Не просто любов, а онази, безусловната, която само един баща може да даде на дъщеря си. Тази любов ме научи да обичам себе си, да вярвам в силата си, да следвам мечтите си. За тези 32 години се сбогувах с теб три пъти. Всеки път беше болезнено, но с надежда, че пак ще те видя. Този път беше различно. Този път не можах да ти кажа колко много те обичам и че не съм готова да те пусна. Ти ни беше отнет без време, от някой, който бързаше на пътя, без да осъзнае какво отнема от света. Ти вярваше в чудеса, а аз вярвах в теб. И знаеш ли? Ще продължа да вярвам – в теб, в уроците ти, в спомените, които ще нося завинаги в себе си. Може да не си тук, но ти винаги ще бъдеш с мен – в смеха ми, в мечтите ми, в начина, по който гледам света. Почивай в мир, татко. Обичам те. Винаги ще те обичам.
2 години ago
View on Instagram |
5/6
Отново затихнах. Толкова, че започнах да поставям под въпрос изобщо присъствието си в социалните мрежи. Животът ми тече толкова бързо, че ме е страх да не се изниже през пръстите ми като шепа пясък. За какво се разказва след такава дълга пауза? Дали да не се представя на ново? “Hello, it’s me.” И докато Адел звучи в главата ви, аз се питам защо изобщо трябва да ги разказвам тези “истории с душа” и на кого? Тогава си спомням защо създадох това пространство: 1. Това е моят дневник, в който споделям на глас. Писането дава форма и цвят на мислите, това ги окрилява и спират да са затворник в съзнанието ми. Този акт на откровение ми носи лекота и мир. 2. Разкриването пред вас, от своя страна ме свърза с личности, с които споделяме един плам за живота. Безценно е. Особено когато пренесеш това познанство отвъд екрана. 3. Връщането назад към текстовете и снимките тук са като пътуване във времето. Случва се да препрочета публикация от преди 5 години, чувствайки се на гости на човек, който вече бегло познавам. Като онези приятелства, които трябва да пуснем - понякога за момент, друг път за цял живот - не защото не обичаме хората, а защото това е единственият път, по който може да открием себе си. С това на ум ще се представя. Не толкова пред вас, а пред себе, защото напоследък се губя коя съм.
Отново затихнах. Толкова, че започнах да поставям под въпрос изобщо присъствието си в социалните мрежи. Животът ми тече толкова бързо, че ме е страх да не се изниже през пръстите ми като шепа пясък. За какво се разказва след такава дълга пауза? Дали да не се представя на ново? “Hello, it’s me.” И докато Адел звучи в главата ви, аз се питам защо изобщо трябва да ги разказвам тези “истории с душа” и на кого? Тогава си спомням защо създадох това пространство: 1. Това е моят дневник, в който споделям на глас. Писането дава форма и цвят на мислите, това ги окрилява и спират да са затворник в съзнанието ми. Този акт на откровение ми носи лекота и мир. 2. Разкриването пред вас, от своя страна ме свърза с личности, с които споделяме един плам за живота. Безценно е. Особено когато пренесеш това познанство отвъд екрана. 3. Връщането назад към текстовете и снимките тук са като пътуване във времето. Случва се да препрочета публикация от преди 5 години, чувствайки се на гости на човек, който вече бегло познавам. Като онези приятелства, които трябва да пуснем - понякога за момент, друг път за цял живот - не защото не обичаме хората, а защото това е единственият път, по който може да открием себе си. С това на ум ще се представя. Не толкова пред вас, а пред себе, защото напоследък се губя коя съм.
Отново затихнах. Толкова, че започнах да поставям под въпрос изобщо присъствието си в социалните мрежи. Животът ми тече толкова бързо, че ме е страх да не се изниже през пръстите ми като шепа пясък. За какво се разказва след такава дълга пауза? Дали да не се представя на ново? “Hello, it’s me.” И докато Адел звучи в главата ви, аз се питам защо изобщо трябва да ги разказвам тези “истории с душа” и на кого? Тогава си спомням защо създадох това пространство: 1. Това е моят дневник, в който споделям на глас. Писането дава форма и цвят на мислите, това ги окрилява и спират да са затворник в съзнанието ми. Този акт на откровение ми носи лекота и мир. 2. Разкриването пред вас, от своя страна ме свърза с личности, с които споделяме един плам за живота. Безценно е. Особено когато пренесеш това познанство отвъд екрана. 3. Връщането назад към текстовете и снимките тук са като пътуване във времето. Случва се да препрочета публикация от преди 5 години, чувствайки се на гости на човек, който вече бегло познавам. Като онези приятелства, които трябва да пуснем - понякога за момент, друг път за цял живот - не защото не обичаме хората, а защото това е единственият път, по който може да открием себе си. С това на ум ще се представя. Не толкова пред вас, а пред себе, защото напоследък се губя коя съм.
Отново затихнах. Толкова, че започнах да поставям под въпрос изобщо присъствието си в социалните мрежи. Животът ми тече толкова бързо, че ме е страх да не се изниже през пръстите ми като шепа пясък. За какво се разказва след такава дълга пауза? Дали да не се представя на ново? “Hello, it’s me.” И докато Адел звучи в главата ви, аз се питам защо изобщо трябва да ги разказвам тези “истории с душа” и на кого? Тогава си спомням защо създадох това пространство: 1. Това е моят дневник, в който споделям на глас. Писането дава форма и цвят на мислите, това ги окрилява и спират да са затворник в съзнанието ми. Този акт на откровение ми носи лекота и мир. 2. Разкриването пред вас, от своя страна ме свърза с личности, с които споделяме един плам за живота. Безценно е. Особено когато пренесеш това познанство отвъд екрана. 3. Връщането назад към текстовете и снимките тук са като пътуване във времето. Случва се да препрочета публикация от преди 5 години, чувствайки се на гости на човек, който вече бегло познавам. Като онези приятелства, които трябва да пуснем - понякога за момент, друг път за цял живот - не защото не обичаме хората, а защото това е единственият път, по който може да открием себе си. С това на ум ще се представя. Не толкова пред вас, а пред себе, защото напоследък се губя коя съм.
Отново затихнах. Толкова, че започнах да поставям под въпрос изобщо присъствието си в социалните мрежи. Животът ми тече толкова бързо, че ме е страх да не се изниже през пръстите ми като шепа пясък. За какво се разказва след такава дълга пауза? Дали да не се представя на ново? “Hello, it’s me.” И докато Адел звучи в главата ви, аз се питам защо изобщо трябва да ги разказвам тези “истории с душа” и на кого? Тогава си спомням защо създадох това пространство: 1. Това е моят дневник, в който споделям на глас. Писането дава форма и цвят на мислите, това ги окрилява и спират да са затворник в съзнанието ми. Този акт на откровение ми носи лекота и мир. 2. Разкриването пред вас, от своя страна ме свърза с личности, с които споделяме един плам за живота. Безценно е. Особено когато пренесеш това познанство отвъд екрана. 3. Връщането назад към текстовете и снимките тук са като пътуване във времето. Случва се да препрочета публикация от преди 5 години, чувствайки се на гости на човек, който вече бегло познавам. Като онези приятелства, които трябва да пуснем - понякога за момент, друг път за цял живот - не защото не обичаме хората, а защото това е единственият път, по който може да открием себе си. С това на ум ще се представя. Не толкова пред вас, а пред себе, защото напоследък се губя коя съм.
Отново затихнах. Толкова, че започнах да поставям под въпрос изобщо присъствието си в социалните мрежи. Животът ми тече толкова бързо, че ме е страх да не се изниже през пръстите ми като шепа пясък. За какво се разказва след такава дълга пауза? Дали да не се представя на ново? “Hello, it’s me.” И докато Адел звучи в главата ви, аз се питам защо изобщо трябва да ги разказвам тези “истории с душа” и на кого? Тогава си спомням защо създадох това пространство: 1. Това е моят дневник, в който споделям на глас. Писането дава форма и цвят на мислите, това ги окрилява и спират да са затворник в съзнанието ми. Този акт на откровение ми носи лекота и мир. 2. Разкриването пред вас, от своя страна ме свърза с личности, с които споделяме един плам за живота. Безценно е. Особено когато пренесеш това познанство отвъд екрана. 3. Връщането назад към текстовете и снимките тук са като пътуване във времето. Случва се да препрочета публикация от преди 5 години, чувствайки се на гости на човек, който вече бегло познавам. Като онези приятелства, които трябва да пуснем - понякога за момент, друг път за цял живот - не защото не обичаме хората, а защото това е единственият път, по който може да открием себе си. С това на ум ще се представя. Не толкова пред вас, а пред себе, защото напоследък се губя коя съм.
Отново затихнах. Толкова, че започнах да поставям под въпрос изобщо присъствието си в социалните мрежи. Животът ми тече толкова бързо, че ме е страх да не се изниже през пръстите ми като шепа пясък. За какво се разказва след такава дълга пауза? Дали да не се представя на ново? “Hello, it’s me.” И докато Адел звучи в главата ви, аз се питам защо изобщо трябва да ги разказвам тези “истории с душа” и на кого? Тогава си спомням защо създадох това пространство: 1. Това е моят дневник, в който споделям на глас. Писането дава форма и цвят на мислите, това ги окрилява и спират да са затворник в съзнанието ми. Този акт на откровение ми носи лекота и мир. 2. Разкриването пред вас, от своя страна ме свърза с личности, с които споделяме един плам за живота. Безценно е. Особено когато пренесеш това познанство отвъд екрана. 3. Връщането назад към текстовете и снимките тук са като пътуване във времето. Случва се да препрочета публикация от преди 5 години, чувствайки се на гости на човек, който вече бегло познавам. Като онези приятелства, които трябва да пуснем - понякога за момент, друг път за цял живот - не защото не обичаме хората, а защото това е единственият път, по който може да открием себе си. С това на ум ще се представя. Не толкова пред вас, а пред себе, защото напоследък се губя коя съм.
Отново затихнах. Толкова, че започнах да поставям под въпрос изобщо присъствието си в социалните мрежи. Животът ми тече толкова бързо, че ме е страх да не се изниже през пръстите ми като шепа пясък. За какво се разказва след такава дълга пауза? Дали да не се представя на ново? “Hello, it’s me.” И докато Адел звучи в главата ви, аз се питам защо изобщо трябва да ги разказвам тези “истории с душа” и на кого? Тогава си спомням защо създадох това пространство: 1. Това е моят дневник, в който споделям на глас. Писането дава форма и цвят на мислите, това ги окрилява и спират да са затворник в съзнанието ми. Този акт на откровение ми носи лекота и мир. 2. Разкриването пред вас, от своя страна ме свърза с личности, с които споделяме един плам за живота. Безценно е. Особено когато пренесеш това познанство отвъд екрана. 3. Връщането назад към текстовете и снимките тук са като пътуване във времето. Случва се да препрочета публикация от преди 5 години, чувствайки се на гости на човек, който вече бегло познавам. Като онези приятелства, които трябва да пуснем - понякога за момент, друг път за цял живот - не защото не обичаме хората, а защото това е единственият път, по който може да открием себе си. С това на ум ще се представя. Не толкова пред вас, а пред себе, защото напоследък се губя коя съм.
Отново затихнах. Толкова, че започнах да поставям под въпрос изобщо присъствието си в социалните мрежи. Животът ми тече толкова бързо, че ме е страх да не се изниже през пръстите ми като шепа пясък. За какво се разказва след такава дълга пауза? Дали да не се представя на ново? “Hello, it’s me.” И докато Адел звучи в главата ви, аз се питам защо изобщо трябва да ги разказвам тези “истории с душа” и на кого? Тогава си спомням защо създадох това пространство: 1. Това е моят дневник, в който споделям на глас. Писането дава форма и цвят на мислите, това ги окрилява и спират да са затворник в съзнанието ми. Този акт на откровение ми носи лекота и мир. 2. Разкриването пред вас, от своя страна ме свърза с личности, с които споделяме един плам за живота. Безценно е. Особено когато пренесеш това познанство отвъд екрана. 3. Връщането назад към текстовете и снимките тук са като пътуване във времето. Случва се да препрочета публикация от преди 5 години, чувствайки се на гости на човек, който вече бегло познавам. Като онези приятелства, които трябва да пуснем - понякога за момент, друг път за цял живот - не защото не обичаме хората, а защото това е единственият път, по който може да открием себе си. С това на ум ще се представя. Не толкова пред вас, а пред себе, защото напоследък се губя коя съм.
Отново затихнах. Толкова, че започнах да поставям под въпрос изобщо присъствието си в социалните мрежи. Животът ми тече толкова бързо, че ме е страх да не се изниже през пръстите ми като шепа пясък. За какво се разказва след такава дълга пауза? Дали да не се представя на ново? “Hello, it’s me.” И докато Адел звучи в главата ви, аз се питам защо изобщо трябва да ги разказвам тези “истории с душа” и на кого? Тогава си спомням защо създадох това пространство: 1. Това е моят дневник, в който споделям на глас. Писането дава форма и цвят на мислите, това ги окрилява и спират да са затворник в съзнанието ми. Този акт на откровение ми носи лекота и мир. 2. Разкриването пред вас, от своя страна ме свърза с личности, с които споделяме един плам за живота. Безценно е. Особено когато пренесеш това познанство отвъд екрана. 3. Връщането назад към текстовете и снимките тук са като пътуване във времето. Случва се да препрочета публикация от преди 5 години, чувствайки се на гости на човек, който вече бегло познавам. Като онези приятелства, които трябва да пуснем - понякога за момент, друг път за цял живот - не защото не обичаме хората, а защото това е единственият път, по който може да открием себе си. С това на ум ще се представя. Не толкова пред вас, а пред себе, защото напоследък се губя коя съм.
aleksadriann
aleksadriann
•
Follow
Отново затихнах. Толкова, че започнах да поставям под въпрос изобщо присъствието си в социалните мрежи. Животът ми тече толкова бързо, че ме е страх да не се изниже през пръстите ми като шепа пясък. За какво се разказва след такава дълга пауза? Дали да не се представя на ново? “Hello, it’s me.” И докато Адел звучи в главата ви, аз се питам защо изобщо трябва да ги разказвам тези “истории с душа” и на кого? Тогава си спомням защо създадох това пространство: 1. Това е моят дневник, в който споделям на глас. Писането дава форма и цвят на мислите, това ги окрилява и спират да са затворник в съзнанието ми. Този акт на откровение ми носи лекота и мир. 2. Разкриването пред вас, от своя страна ме свърза с личности, с които споделяме един плам за живота. Безценно е. Особено когато пренесеш това познанство отвъд екрана. 3. Връщането назад към текстовете и снимките тук са като пътуване във времето. Случва се да препрочета публикация от преди 5 години, чувствайки се на гости на човек, който вече бегло познавам. Като онези приятелства, които трябва да пуснем - понякога за момент, друг път за цял живот - не защото не обичаме хората, а защото това е единственият път, по който може да открием себе си. С това на ум ще се представя. Не толкова пред вас, а пред себе, защото напоследък се губя коя съм.
2 години ago
View on Instagram |
6/6
Виж в instagram
  • Начало
  • Рецепти
  • Разкази
  • За мен
  • Продукти за малки откриватели
Всички права запаземи © 2020 Apartment10, Александрина Топалова — Designed by WPZOOM

Поради голям интерес към нашите продукти, срокът за изработка в момента е около 30 работни дни. Работим усилено, за да изпълним всяка поръчка възможно най-бързо! Благодарим Ви за търпението и доверието. Отмяна

Изберете валута
BGN Български лев
EUR Евро