“- Не мога повече.” – казвам аз без дъх на Ваня. Бяхме избягали почти 14 км, а дъждът ни беше спътник последния половин час. Краката ми се движеха против здравия разум в търсене на глътка дълбок въздух. Исках да се откажа, силите ми бяха свършили още преди да ни завали. Исках и да приключа час по-скоро, за да прегърна отново Тео.
кадър на Пламен Куденко
В този момент дъждът отново се засили. Ама че време. Как е възможно винаги да е в синхрон с емоциите ми? Последните два дни бях буреносен облак. Кълбото от нерви в мен бе достатъчно, че да опожари всичко през което преминавам. Май цял живот няма да ми стигне, за да се науча да не приемам навътре нещата и хората, които не мога да променя. Знам, знам, не зависисило от мен, но от мен зависило как реагирам – повтаря като развален грамофон по-мъдрото ми аз, което отказвам да чуя в моментите, в които чуждите емоции стават мои.
Отплеснах се отново. Казвам аз на Ваня “- Не мога повече!”, а тя извиква “- Давай, Алекс, движи ръцете, чули!? #бири4баири!*” и продължава стремглаво напред заедно с Весо. Толкова лесно изглежда отстрани. Нима и с живота не е така?! Този на другите в очите ни е по-розов, по-щастлив и безгрижен, а когато светогледът ни се разминава, съдим по-строго и безчет. Намалих темпото, но мислите ми все така препускаха. “Хайде, момиче, стегни се, приключвай го това състезание и си отивай при детето.” Казах си аз и се замислих отново за едно от последните ни бягания с част от групата. Ваня ми разказваше за дълголетниците в Окинава. Смятало се, че една от причините хората в тези Японски острови да достигат столетие е, че принадлежат към малка общност със сходни интереси. Намираше общо между нашата малка група за бягане и техните социални кръгове, които наричат моаи.
Мислите ми естествено продължиха към концепцията на икагай, според която щастието е в това винаги да бъдеш зает. На японски се изписва 生き甲斐, което може да бъде разделно на 生き, живот, и 甲斐, изпълнен със смисъл. Според японците, всеки човек си има икигай. В случай, че знаем какъв е той, то той определя дните ни. Дори ако не сме сигурни коя е причината да сме на тази земя, то носим икигай със себе си. За да открием какъв е нашият икигай трябва да си отговорим на 4 въпроса – какво обичаме, в какво сме добри, за какво бихме получили пари и от какво светът се нуждае?
В основите на икигай са заложени 7 принципа:
- да останем активни и да намираме баланс във всичко, което правим.
- да я караме бавно и без притеснение.
- да култивираме добри навици, включително добро хранене.
- да подхранваме добри приятелства.
- да живеем неприбързано и тренираме ежедневно.
- да бъдем оптимисти и много усмихнати.
- да поддържаме силна връзка с природата.
- да бъдем благодарни и да устояваме на предизвикателствата на деня.
- да оценяваме “wabi-sabi” или несъвършенствата на живота.
- да живеем с „ichi-go, ichi-e“: знанието, че този момент съществува само сега и няма да се върне повторно.
Дойде моментът отново да се попитам защо го правя? Защо съм в планината, вир вода и тичам по тясната и стръмна пътека? Защо да измина останалите 5 км? Защо тренирах 9 седмици за тези 2 часа? Защо се опитвам да дам най-доброто, на което съм способна?
Отговорите не винаги идват навреме. Понякога трябва да притихнем, за да ги чуем, друг път просто да се оставим на вътрешното ни аз да ни води без излишни въпроси. Този път, обаче, знаех защо съм там.
Защото искам да съм пример за сина ми. Защото искам да сбъдвам мечтите си, заедно с мъжа до мен. Защото се чувствам истински жива, малко след като умората , която се е настанила удобно, бъде изместена от удовлетворението от постигнатата цел. Защото искам да покажа, че една жена може да изкачи много върхове, след като стане майка.
кадър на Александрър Вълчев
Не стъпих на почетната стълбичка, но не се отказах. 54 секунди и тези мисли застанаха между мен и третото място. Ако ги нямаше едва ли щяхте да прочетете точно тези редове. Може би щях да отдам “победата” на късметлийския си стартов номер 333, но съдбата има своите уроци. А аз получих 3 урока от великолепните 3 дами стъпили на подиума.
- Тренирай усърдно и победата ще е твоя.
- Знай своя предел и се възползвай от силните си страни.
- Подкрепата на приятел ти позволява да стигнеш по-далеч.
Икигай е онова, което те изпълва с удовлетворение и радост. Насърчава те да забравиш за времето, придава смисъл и пълнота на всеки твой ден. Но в същото време е от значение за другите, за света около теб. Може би все още не съм си отговорила какъв е моят икигай. Но знам, че ме води по пътя. Остава само да не спирам.
*бири4баири е името на групата ни за бягане. Ако не бяха те, едва ли щях да се впусна в това предизвикателство.
2 коментара